16 февруари 2019

Днес се родих


Месеци наред не можех да се отърва от натрапчивите спомени. Последните 2 години от живота ми се въртяха в луд галоп в съзнанието, сърцето и спомените ми. Уви. По-голямата част от тия спомени сега лежаха в кърви и гной. Много гной, много мъка, отказваща дори да се роди изпод перото ми. Спрях да пиша с месеци. Току напишех някой и друг ред, и сълзите рукваха като изневиделица. Прясна работа и така смъдеше. Удавях дните си в извънредно много часове работа. Поемах повече отколкото можех да понеса, за да забравя и излекувам душата си. Как ли се лекуват лоши думи и спомени? Как се забравят очи, пълни със злоба и алчност, готови да те издерат, но да те прокудят?
Мълчах. Не защото нямаше какво да кажа или ме беше страх да го сторя, а защото ме болеше. Не бях виждала толкова висока концентрация на болка в целия си живот. За 2 години нямах почти ден без проблеми и интриги. Не знаех в кое отделение на ада лежа и защо съм заслужила тая присъда. Сърцето ми беше разпнато на невидим кръст и обсипвано с всякакви отровни стрели. Понесох толкова много, та днес, 7 месеца по-късно, самата аз се чудя как съм оцеляла. Кой ли Бог е бдял над мен и ми е давал сила, та да издържа такава нечовешка омраза? Ама имало Бог и така трябвало явно да стане. Имаше моменти, когато всичко в мен трещеше. Искаше ми се да хвърлям огнени късове срещу им. После обаче вярата в мен проговаряше и молитвата изместваше лошите дела. Спирах се с едната надежда, че Видовден за всеки има. А какво беше в сърцето ми.... Само Бог виждаше как всеки ден любовта към децата ми се търкаляше в огромна локва от кръв и смрад, как тая учителска първа любов ме разкъсваше. Лицата на всичките ми деца се търкулваха пред очите ми, а сърцето ми.... Ах, Бог да им прости за туй, което ми сториха. Някога казвах на учиениците ми, че веднъж обикнеш ли някого със сърцето си, той винаги остава там. Не съм ви лъгала, деца. Там сте...още. Дори и след 7 месеца. Не ви пиша, не ви търся, но ви обичам. Пазя всеки наш спомен като съкровищница в душата си. Навярно сте много пораснали и сте ме забравили. Знам, че животът е такъв – прави голяма част от хората използвачи. Излезеш ли от живота им – мигом те забравят. Не съм забравила последното си обещание към вас – да ви напиша защо ви изоставих. Започнала съм това дълго, предълго писмо. Все някой ден ще го завърша, пък вие дано ми простите.
Снимка: Интернет

Няма месец в който да не гледам снмките ви, да не си спомням за хубавите мигове, които имахме. Помня гласчетата ви, малките ви ръчички, дори почерците ви. Помня най-вече сърцата ви. Пазя подаръците ви. Кутията за бижута от Жонко стои на нощното шкафче в спалняната ми, иконата от целия клас е на стената ми, медалът от Алекс, чашите за чай от Дани и Тео, даже ластичката за коса от Петко си пазя. Всичко около мен ми напомня за вас. Да знаете, че много си ви обичам. Макар и да съм далеч, макар и да ви оставих, сърцето има своя истина.
Потънала в кърви, лежах и пъшках, затуй, че сърцето ми беше люто ранено, името ми от зли хора опетнено. Плаках, както Богородица за сина си. В мен се отвори такава люта рана, че само Бог ще може да я потуши.
Кой ти е предполагал, че нещо толкова малко и невидимо като човешката душа, може да изцелява, ала може и да разболява?
Днес пиша и най-сетне се чистя от всичките спомени. Чистя. Цял вагон женски обидни думи и дела. Но имало Бог да ми даде сили да продължа.
И тъй, запретнала ръкави, рия блатото от спомени. Днес се родих. За кой ли път. Човек, дъщеря, сестра, приятел, учител и най-подир Жена. За кой ли път ранена, за кой ли път от невидимата сила спасена?


31 декември 2018

60 години заедно!


Пукат в огнището сухите цепеници. Разпалват силен огън, топлят. Стоят до печката двама старци и чакат ли, чакат. В главите им се въртят спомени, спомени. Ех, лошо е, мисли си единият, когато спомените станат повече от мечтите. Пък аз вече за себе си мечти нямам. Всичко ми е за децата. Дядото – Марко, превърта лентата на детството си в ония бедни фашистки години, когато храната била оскъдица, а немските войници преравяли варелите за жито. И досега в гърдите му се таи една дълбока неприязън към тия „изедници“ както ги нарича, германците. Те, дума, днес пируват, пък ние... Бабата – Еленка, плете плетка след плетка. И всеки е скатал своята си мъка в сърцето. То, сърцето, макар и старческо, си е все същото – чувствителна струна, звънък акорд от емоции.
Малката снимка е сватбата им на 30.12.1958г, а голямата е от 30.12.2008г.

Днес и двамата си спомнят за кой ли път оня паметен ден, когато съдбата ги е събрала. Каква ти съдба? Май възрастните и досега не вярват в нея, но все някаква си случайност е кръстосала пътищата и сърцата им. Всичко се случило съвсем случайно. Родителите на дядо ми Марко пътували във влака, когато съзряли баба ми Еленка. Веднага я харесали – слабичко, русо, синеоко девойче.
-        А, Дено – рекъл прадядо ми Пенчо, - виж на туй момиче краката. Хубави са.
-        Хубави, де. – отвърнала прабаба ми Дена.
-        Жената се познава по краката, кравата по рогата. – продължил на глас размишленията си дядото.
Проучили набързо откъде е момичето, на кои хора е, от какво семейство е и решили, че е добра партия за сина им Марьо. „Нашият Марьо е буен, трябва му жена вече!“ – провъзгласила се майка му. Но никой не знаел, че той вече бил обещал на една мома да се вземат.
Придумали го някак си да се срещне с момичето от влака и сините очи го омагьосали. Мигом Марьо забравил за обещанието си и без много да му мисли застягали сватба. Така на 30. декември. 1958г баба ми и дядо стават семейство. Събрали се хората от с. Голямо Ново и с. Глогинка на сватба. Кой каквото имал донесъл за храна, а младоженците отсипали на всеки гост по малко от курбана. Селска сватба. На поляната и всеки се радва, идва да види коя нова изгора ще украси селото.
Търкулнало се времето като ясна месечина и ето, че вече на път била първата им рожба. Така през октомври 1959г се ражда дъщеря им Диана (моята леля). По стар обичай кръстили първото дете на свекървата, но дългожеланата мъжка рожба никога не дошла. Все женски им се родили. Дядо все разправя, че оная, на която обещал да се вземат, го проклела - колкото му се родят, все женски да са. Изгорил й бил душата. А на един мъж слабото място са му дъщерите. Никоя жена не може така да му влезе под кожата или в сърцето както женската рожба. И Господ отгоре слушал, та клетвите станали реалност. Втората рожба на баба и дядо е майка ми – Росица, която се появила 7 години по-късно от кака си. Нея пък кръстили на тъщата Рада. Така годините се изнизвали бързо – де в мъка, де в немотия, друг път в радост и смях. Успели някакси да се измъкнат от селото и дошли да живеят в Попово. Нямали си нищо освен тясната квартирка и тежките мисли за утрешния ден. Работели упорито, но годините били тежки и хлябът все не достигал. Вие младите, нищо не цените сега, казва често дядо ми Марко. На времето се радвах, когато баба ми Желяза ми подаде бучка захар или дойде панаира и си купим сладолед. Цяла година чакахме тоя момент. Работехме от малки на полето с воловете и кравите, бяхме слаби, а сега...тюмбели, въздъхва дядо. Маминка, както няричаме баба ми, пък си спомня с отвращение за гъбената манджа. Като нямало какво друго да сготви майка им, ходели в гората за гъби. А за качамак не иска и да чуе.
Годините не забравили думите, клетвите и делата. Човек прощава, Бог не забравя. Заженили се щерките, дошло време за внуките. Най-голямата Ивелина, се ражда през 1982г, последва моя милост през 1988 и само с 26 часа разлика се ражда и другата дъщеря на леля ми Диана – Милена. Така уж съм втората, но сме почти като близначки. Без малко да се случим на един ден. Баба ми още разказва пламенно как се чудела в коя болница да ходи по-напред – в Попово ли, в Търговище ли. Двойна радост. Но най-истинската радост е неосъществената им мечта за син, която се сбъдва с рождението на брат ми Георги през 1994г. Още си спомням как звъннаха на баба ми на село да й кажат, че майка е родила и то момче. Баба ми бягаше по пътя, докато стигне дядото ми, пеньоарът й стигаше до ушите, и крещеше с цяло гърло:
-        Марьо, имаме си момче!
Това, което не си изживял самия ти, ще го преживееш с децата или внуците си. Но нито една сметка не остава неизплатена, нито една молитва нечута. Всичко, що го е сърцето ни пожелало или устата ни издумала, все истината е станало.
През 2008г маминка и дядо отпразнуваха щастливо своята златна сватба. Цялото семейство, голямата внучка вече семейна с дете – правнучето Тияна, която се роди през 2007г. Пълна къща, пълно сърце. Но годините запретнаха ръкави и промениха хората. Комай към по-лошо. Ценностите се измениха и сърцата забравиха майка и баща, брат и сестра. Зла дума забравя ли се, алчнотия задоволява ли се?
Днес баба ми Еленка и дядо ми Матю навършиха 60 години семеен живот. Живот, изпъстрен с какви ли не емоции, спомени, хора, събития. Изнизва се като река пустия му живот и погребва човешките лица. Ама сърцето – то не погребва. Сърце, което обича, всякога прощава. А очите все чакат да видят, ръцете да докоснат.
Маминка и дядо - 30.12.2018г.

Маминка и дядо имаха щастието да задомят две дъщери, две внучки и единствения внук, да оставят спомени и да завещаят гените си в своите правнуци Тити и Кристиян. А годините продължават да се търкалят... Само напред. На места сърцето осакатяло, другаде зее белег от рана, я някоя лоша дума минала като куршум и се отпечатала, но децата ни учат да прощаваме. Защото чуждите всякак ще ги прежалиш, ама своите, своите... Кръвта си може ли човек да забрави? Няма рецепта за семеен живот. Освен да правиш компромиси и да знаеш кога да си премълчаваш, комай друго няма. А днес двамата старци са си по-нужни от всякога. Тъй както цепениците в огъня не горят една без друга, тъй и в семейния живот един любов не прави. А 60 години семеен живот не всеки достига. Вие сега се развеждате за щяло и нещяло, вика баба ми.
Дай Боже след още 10 години пак да им отидем на поредната сватба. Пък ако е рекъл Господ, и ние да имаме тоя късмет да изкараме дълги, предълги години семеен живот. Че житейските зими така навяват студ и мраз в сърцето, че може да го стопли самото обичното нему сърце. Сърцето, на което си се обрекъл. А правилният избор на партньор...Е, той е въпрос на мъдрост и вяра плюс щипка премълчаване и естествено – избирайте със сърцето.









27 декември 2018

Честито Рождество, Многознайковци и Добротворци!


На своите бивши и настоящи ученици
във вълшебната нощ им желая
Добро да творят,
да израснат силни и умни деца,
себе си да бъдат,
другите да уважават,
любов и щастие да даряват.
Бъдете, мили мои,
винаги деца,
дори когато снегът обагри вашите тела,
а студът промъква се през счупената селска вратичка;
когато годинките са отлетели,
а спомените превъзхождат ви мечтите,
останете си деца.
Таз лудост детска ще ви топли 
докрай във старостта.
Многознайковци и Добротворци доживот бъдете
и нека всеки ден за вас да е магия,
вълшебство, вяра и надежда.
Добро правете,
сърцата си от лоши мисли, чувства вий пазете
и винаги със вярата напред вървете.
Честито рождение на Доброто!


15 декември 2018

Възпитание-съревнование


Всички сте чували как се говори за децата. Те са най-сладките, най-милите, най-хубавото нещо, което може да ти се случи. А, бе за тях едва ли не, се говори като за домашен любимец. Точно така. Те са украшения за семействата, нужна част и да... домашен любимец, когото да дресираме и да не позволяваме сам да се разхожда, мие и прави каквото и да било. Защото той е на мама слънчицето. Такива са децата. Украшения и задължителен атрибут за всяко семейство. Нямаш ли деца- за какво си живял, какво си оставил след себе си.
Едва ли някой от вас подозира колко изобретателни и манипулативни са днешните деца. Как изричат лъжи без да им мигне окото, за да се покажат като най-хубавите пред мама и татко. Готови сме на всякакви жертви за малко ласки, погалване по козинката и едно огромно „Браво!“. А после? Не мисли за после. Днес ми е хубаво. Синът ми е отличник (нали учителката си знае кой съм), правя всичко вместо него и за него. Май сме се родили, за да се посветим на родителството. Пък дори и това да означава, че превръщаме децата си в социални и духовни инвалиди. Майната му, нали ние лъсваме като свръх загрижени родители.
Жалка картинка, мили хора. Жалка и плачевна едновременно. Лъжем всички, най-много себе си. Нараняваме всички други, а на края на живота ни, собствената ни отрова ни удавя като цунами. И всичко, за което сме чували или чели и от което сме настръхвали от ужас, се превръща в сцена първа в домовете ни. Защото ни харесва да сме слепци; да създаваме ферми за деца, към които отношението ни е като към животни (било то улични или домашни); да замитаме истината под килима. Харесва ни децата ни да са с високи позиции и обиращи овациите. А вие майки, чиито деца не са под светлините на прожекторите, нима сте отгледали идиоти? Или вие, чиито деца ремонтирам улиците, дори и на студ. За вашите деца никой не говори. Лелички, пекари, хлебари, овчари, обущари – въз оттука. Те не са за показ и похвала. На тях никой не им връчва медалите. Защото той – бай ти Иван, е обущарят от подлеза. А пък леля Марийка е чистачката в училище. Те не са хора за обществото. Коя ли девойка си мечтае за мъж овчар? Превърнахме всичко във мода, дори и брака. Не е модерно да се жениш за необразован или такъв с нереномирана професия. А пък ако си – значи и ти не си от вървежните.
Другата картинка пък показва следното – деца със свръх самочувствие без покритие, се сгромолясват при първите срещи с действителността. Ама къде ти баба Пепа да отиде и да се кара на шефа, че дал на нейния Митю малка заплата? Баба Пепа е невървежна там. Шефът има думата.
Скъпи родители, децата не са играчки. Не са лъжици за всяка уста. Ще питате след 20 години защо шибалката в ръцете на сина ви шиба безмилостно жалките ви увиснали, старчески меса. Ами сигурно, защото вие много сте жалили чедата си. Затова вас ще ви шибат. Ама на стари години и да дойде акъл – полза от него веке нема. Вие сте производители на най-опасните играчки – скучно ви е и искате да си поиграте. Тая играчка обаче понякога може да ви унищожи. И повярвайте ми – няма да се замисли да го направи. Вие майки, които промивате мозъците на щерките си да търсят богати и преуспели мъже, не сте сторили добро на света, па макар и дали му деца.
Най-трудно се изгражда човекът. Дърво да е – посяваш го и го оставяш на природата. Ама човекът на кого оставяш? Настават времената на шибалките и играчките. Шибалките ще шибат, играчките ще убиват. Дали някой се кефи от оня свят какво добро е сторил на света, давайки му зле възпитаното си и разглезено дете? Или като горд баща на висшестоящ, ще блъска коли и хора на пешеходни пътеки, защото изживява своите младежки мечти на старини? Какво ни завещахте, баба и дядовци? Секс, секс и само толкова. Простотия и олигофрения. Ние сега берем вашите трънки, защото плод връз камък не връзва. Друго не ни завещахте. Една кална локва с червеи и помия, сега ние да я чистим и пощим. Пък после ни винете-нас, родените след 80-те, че сме разхайтени и неморални. Де да можеше да врътнем лентата назад и да видим вашия морал в действие. Ама ни плюете, нали?
Снимка: Интернет

Оплювалик. Ей в това се превърнахме.
И всички до един сме виновни – кой мълчи и само ходи на църква да се моли, кой бие, друг пие, ама действия с мяра и вяра – комай малко. Даже вече дарителските кампании се правят с цел. Пука му на някой, че баба Дана гладна и с малка пенсия. Пък що да не си направим пиара и да й занесем една торба храна? После всички ще ни ръкопляскат колко сме велики.
Днес ръкопляскаме на даскалиците, които бият деца. Те вземат награди от министъра и кмета и стават учители на годината; ръкопляскаме на шефове, които режат заплати и малтретират психически служителите си; казваме „евала“ на празни мъжки приказки; стоим безмълвни пред великите деяния и кампании на гейове, лесбийки и джендъри, на изнасилвачи на журналистки и стари баби. Всички се примиряваме. Защото някога и ние сме били деца и някой ни е възпитал. Как и в какво са ни научили да вярваме?
О, да. Грамадната учителка по музика в детската градина (втора градина в гр. Попово, вече бивша) ме научи да вярвам, че децата на богатите родители заслужават уважение – другите сме бройка и ни мачкат още от детската градина. Учителката по физическо – че оценките се подаряват по симпатии. Един от многото ми вече бивши шефове- ако решиш да работиш и изявяваш класа си – тръгвай си. Такива не са ми нужни. Трябват ми пионки, марионетки. Като кажа ближи-ближеш. А тя, вчерашна, мнение ще изразява. Да е жива и здрава, милата все още действаща даскалица. Научиха ме, че:
1.    Ние – вчерашните келеши, нямаме право на мнение. Даже питаха майка ми защо не ме е омъжила, ами ще ми дава право на избор (тия лелки са опасни).
2.    Докато не станеш на 60 години, никой няма да те вземе на сериозно. Винаги ще си останеш келеш, а пък ако си и младолик – малиии, ужас. Като минеш 60-те, вече ще ти викат „перко“.
3.    Кражбата е велико нещо, келепира сладка работа. Ако можеш и 3 химикала на аванта да вземеш – пак файда. Ако не вземаш – егати и глупака дето си.
4.    Всичко в тоя живот е сметка – брак, деца, работа.
5.    Ако следваш сърцето си и интуицията – не си за тоя живот.
6.    Никой не ти цени акъла и уменията, а външността и годините (ако исках да ми цените външния вид, да съм станала модел).
7.    Ако искаш да оцелееш, мимикрирай. Който на власт – ти с него. Силният на деня като плюе- ти след него.
„Хубави“ уроци ми преподадоха многооооо хора. Защото много обикалях и пътувах, много хора познах и що ситуации изживях. Всичко е плод на нечие си възпитание. Университетът ще те учи как да си учител! Когато моето куче проговори, тогава и те ще научат някого как да работи с това сложно творение човека.
Пък най-подир и аз съм плод на нечии молитви и неправилно възпитание. Ами така де. Пак ще й го река на майка ми, че ни възпита зле – мен и брата. Не крадем, работим (туй е голям грях), на брата не му изплатиха 1 заплата от последната работа, но ти нали ни казваш, че Бог има и да оставим тия деяния на него; съвестно си изпълняваме задълженията и най-вече – не мислим като масата. Така е, мамо. Ти си най-лошата майка. Защото на 8 години водех брат си на градина, а ти и татко излизахте доста преди нас за работа. Защото си пишех сама домашните и не съм учила уроци с теб. Не правеше всичко вместо мен, а ме оставяше да си блъскам главата. Не ходеше да се караш с учители, даже нямаше телефонните им номера и никога не си коментирала публично работата им. Не жалеше и наказанията – още си спомням как счупи дървената лъжица, удряйки ме по дупето. Не те търся да ми плащаш сметките. Лоша майка си. Ако си майка на ученик на сегашните години – с камъни ще те бият. Щото ни кали и ни научи сами да си теглим каруците. Научи ни да си сърбаме попарите, които си надробяваме и колкото и пъти да падаме, пак да ставаме. Най-вече ни научи да не отмъщаваме. Преподаде ни най-ценните уроци по човеколюбие – да уважаваме всеки, даже и циганите. Водеше ни по погребения от малки, говореше ни за смъртта и трудностите в живота. Сигурно, защото не си била съвременна мобилна мама. А една жена от малкия град, която носи ценностите в кръвта си и ги предава малко или много на всеки, докоснал се до нея. Една истинска българка, от тия дето вече са на изчезване. И всеки път ни казваше – слушай сърцето си. Затуй пиша – защото това ми говори сърцето да сторя. Пък нали и ти така ми рече. Нищо, че думите ми, казваш били тежки и удряли право у сърцето. Тъй да е. От много учене от „кадърни“ учители и срещи с „истински“ хора прописах, не от друго. Прописах, че болката и радостта къде да се излеят по най-добрия начин, ако не върху листа. Пиша, пиша...Думат, че с вестник се сваляло и правителство. Моите думи туй надали ще сторят, ама поне да ми олекне, пък някой ако го позащипе отвътре – да се превъзпита сам.

20 ноември 2018

Мълчанието на българските агнета


Вървя си по улицата, а покрай мен все овце. Стари, млади, ама овце. Дал Бог, наспорил, много овце по нашите земи да се родят. Малко от тях се багнят, ама какво пък. Пак овце си остават. И мляко не дават, от тях ни сирене, ни колбас става. Такива едни овце в човешки кожи. Вървят и мълчат. Като пийнат две ракии от овце стават патриоти. Събуждат се за живот, разпенват се, па приказват ли, приказват. Думат едни велики приказки, косъмът ти да настръхне от родолюбие. На сутринта патриотизмът бавно се е изпарил като пръдня под юргана, и от него не остава ни спомен, ни миризма. Овцете са си овце. Всяка сутрин и всеки час. Тук-таме някоя овца съблича вкъщи овчата кожа и покаже, че отдолу се крие разсъдък и сърце.
Снимка: Интернет

Мълчат тия български агнета. Много мълчат. На всеки. Друго ги учи не научи турското иго, ама да мълчат най-добре ги научи. Мълчат, траят, сумтят, пътят си ще хванат, ама животът в ръце да поемат и да го управляват....Охо, къде ти толкова сърца и любов. Овца мозък има ли?
Мълчат агнетата. И денем, и нощем. Току някой ги подгони и почнат да блеят я пред парламента, я по улиците. Малко поблеят, покажат им палката и пак млъкват. Пък у малките градчета даже не смеят и да блеят. Щото ако блеят, утре на празна кошара ще стоят.
И сега иде въпроса – кога ще си смени тая страна името на Овцерия. Питам аз, щото тука българи няма. Има страхливци, крадци, многоприказвачи, ама все овце. Гледат ме овчи погледи в университетите, училищата, киното, концертите, телевизията. Даже овцете са журналисти. Е, позаколят някоя и друга без време, ама тя си е овца. Мигар не знае, че това ще й бъде участта? Знае, знае. Всяка овца ще зарадва някой Великден. Ще украси нечия трапеза, ще напълни нечий търбух. Щото е овца и такава й е орисията.
Пък ние, дето не бяхме овце ни по рождение, ни по генетика, и нас вече почти ни овцепромениха. Вкарват ни умело в техните овчи визии и ние бедните, какво да сторим – изпълняваме цели и задачи, мъчим да постигнем високи резултати. Те пък тогава ще вземат да ни остригат съвсем неовчата вълна.
Мълчанието на българските агнета. Отрежи на едно агне езика и ще мълчи. Отрежи на един народ словото и ще умре. Те ни режат образованието, медиите, ние за свободи ще говорим. За равенство. За хора. А то ... де ти човека, де ти човещината.

Заблеяло ми агънце в български кошари,
в български кошари, още европейски.
Па си блеяло на свобода,
дорде не му турнали под врата ножа –
или без език оставаш или без живот.
Не ми блее вече агънце,
не ми пее,
че езикът му резнаха,
живота пожалиха. 
Най ми мълчи кротко агънце,
мълчи и глава пред свои и чужди навежда.
Заблеяло ми кротко агънце, заблеяло
в сънищата още поблеяло.
Кога са събудих
ни блеене чух, ни звук.
Само тихо някой продума,
че дошло е време за мълчание.
Па го нарекли мълчанието на българските агнета.

27 октомври 2018

До моите първи ученици


Ако някога животът не ме пощади
и със старческо слабоумие или склероза ме дари,
ако подмина ви на пътя без да ви позная,
ако имената ви забравя,
ако не помня наште случки, веселба,
простете ми, деца.
Ще бъда вашта остаряла първа госпожа.
Сърцето ми ще ви познае,
но съзнанието ще мълчи.
Обичах ви,
обикнах ви и никога не мога да ви пусна.
Обичам ви напук на разстояния и думи,
родители, учители, заблуди.
Обикнах ви и ще ви нося
в човешка ми душа
додето остарея,
доде помръкне младостта.
А вий простете
и слабостта във мен, моля се да не презрете.
Бях и слаба, и силна,
и тиха, и плаха,
дръзка и волева.
Бях ваша госпожа.
Оная с роклите и със мечтите,
с червилото, обувките, усмивките, сълзите.
Днес съм млада,
но ще остарея,
по пътя вечен ще поема,
с забързани от времето крака
ще вървя нейде накъде си по света.
Ще стана сбръчкана и побеляла,
отнесена и както винаги била съм – замечтана.
А вий поспрете и ми припомнете
как някога животът ни събра
и без много уговорки и хвалба
ме направи ваша госпожа.
Простете, милички,
ще ви забравя,
аз ще остарея,
вие ще се промените,
но в душите обичта ще си стои
като парченце пъзел животите ни ще реди.
Госпожите тъй са – остаряват, позабравят,
но любовта им всявга ги крепи,
защото ражда се във вашите детски души.





26 август 2018

Родопите - въпроси и ребуси


Ден 1
Колата препуска по магистралата, а вятърът се удря в стъклата. Времето е горещо и подканващо за пътувания и пътешествия. За опознавания и разгръщане на нови непознати места. Отправили сме се към Белинташ – скалата, на която блика вода под формата на кладенец, а хората твърдят, че полегнеш ли на тая твърдина, всяка болежка ти минава. Пътят е нормален, а отвсякъде ни приветства зеленината. Оная причудлива и дивна българска зеленина, която пази своите тайни от векове. Пази ги от чужди и от наши. Пременява се всеки месец и е винаги неразгадана. Изкачването до скалите става бързо, а потокът от хора никога не секва. Това е третото ми изкачване на Белинташ за 2 години. Полягваме върху топлата твърд, а времето спира и ни говори за една друга, различна от познатата ни от учебниците история. В главите ни се заформят толкова много въпроси, а вятърът носи прохлада на телата и успокоение на душите ни. Като невидима река мощта на това място измива изнурените ни от битовизми тела и умове. 
Изглед от Белинташ

След като отмаряме, обядваме в близката в съседното село механа и продължаваме към Чудните мостове. Де да беше и пътят до тях чуден… Кратер след кратер, вулкан, а на места и свличане на земна маса. Намерения за ремонт надали има като гледах заградените камъни. То нали са си чудни мостове, винаги ще има посетители. С път и без път, за тая скална уникалност всеки би си жертвал колата. А може би догодина ще има конски впряг с каручка, който срещу 10-20лв. ще извозва туристите до обекта. Разглеждаме мостовете, а денят вече е към своя край. 
Чудните мостове


Първите тъмни краски по небето започват да се появяват, макар и бледо. Посетители почти няма, а реката блика пълноводна. Любуваме се на гледката и изваяните скали и си тръгваме. Почти към края на пътя виждаме табелата за с. Забърдо. Обмисляме вариант дали да не нощуваме там и се отбиваме да се запознаем отблизо с толкова рекламираното село. Посреща ни надписа „Добре дошли в Забърдо”. Разхождаме се по главния селски път, но единственото, което ни впечатлява, е четирилистната детелина – по всяка вероятност символ на селото. 


Селската кръчма е пълна, а бирените шишета са единствените вещи по масите. Снимаме се и потегляме за Смолян. Едва намираме място за преспиване. Оказва се, че повечето къщи за гости са вече заети. Уморени от дългия ден, хапваме от вкусния пататник на домакините, приготвен с домашни картофи. Малко преди сън, излизам на терасата, а пред мен Смолян се е обагрил в цветове на електричество и мрак, съпроводени с народна музика. Планината е обгърнала града и го пази. Пази тайните му, миналото, традициите. Пази ги, за да ги предаде на други честни и добри сърца.
Новата църква в Смолян


Настане вечер, Смолян запее,
песни обсипят въздуха небесен.
Ехти земята, танцува,
Смолян по български пирува.
Нейде се чува щурец,
блика вода чиста,
а месецът грее ли, грее.
Пей, земьо, ехти,
тайни дълбоки, български
во веки опази.
Настане вечер, Смолян хубавее.
И обич, и песен, обсипят свода чудесен.

14 август 2018

Провалените майки


Каква е твоята майка? Чакай, мисля, че знам. Тя е мила, любяща, готова да даде живота си за теб. Или …. Тя е жестоката кучка, която те е изоставила. В повечето случаи мама е всичко. В очите на децата мама е свещена. Тя е умна, тя работи качествено, тя е нашият пример и стожер в живота. А всъщност… За колко провалени майки се сещате точно в този момент? Сега ще ви говоря за тях – провалените майки, които смятат себе си за успешни. Познавам безкрайно много хора, за да ви посоча истинските ситуации. Ще скрия имената, но всичко друго ще е истина. Помислете дали и вие не сте преживели нещо подобно от нея – Мама, жената със святата утроба, тази, която е нашето всичко. Дали пък да си майка е толкова лесно? Къде се разминават вижданията на майката и детето? Защо мама накрая завършва трагично, а е обичала децата си? Нима любовта не е била взаимна?
Г. е на 8 години. Майката е заета, изнервена и вечно заета с децата. Работата на бащата изисква неговото отсъствие. Парите, и по-точно тяхната липса, е винаги обсъждана тема. Скандалите между двамата не спират. Един ден, поредният, майката е толкова изнервена, че се развиква безмилостно на Г. Започва да я налага с юмруци по лицето. Малката застива, а очите й вече ронят тихи сълзи. Това не е първият път, когато става отдушник на родителската нервност. Г. се затваря в себе си и мълчи. Обвинява себе си за семейните проблеми. А мама я обича. Дори и да я бие. Тя го знае. Но в сърцето й …. Завинаги остава болката от боя и чувството на жертва. Храната става нейна приятелка, а преяждането – задоволство.

М. забременява с второто си дете. Непланирано и нежелано от нейна страна, тя е готова да се раздели с все още зародишната си рожба. Съпругът й е на друго мнение, но тя си е решила. Първият месец минава и след многобройни молби от страна на бащата, детето е спасено. Ражда се, макар и без майчиното желание. Днес детето е силно обвързано с баща си и не уважава мнението на майка си. За него „тати е всичко”. А мама? Разбира се, че тя го обича. Подаръците и скъпите придобивки, с които го затрупва, го доказват. Но в сърцето то винаги си остава нежеланото дете.

И. има един син. Обича го безкрайно много и се грижи да задоволи всички негови желания. Майка! Синът й се жени, но за майката това е краят на връзката със сина й. Започва съперничество с новата жена в живота му. Майката не спира да кани сина си да се храни в дома й за обяд. Сам. Докато разводът не почуква на вратата му. И. е щастлива. Снахата си заминава, макар и с дете, а синът й отново си пренася багажа в стария майчин дом. Любовта на майката е най-силна и синът й го знае. Жена му го „изоставя”, но не и мама. Макар и на 40 години, синът все още е под крилото на мама. Защото нейната любов е истинска и безусловна.

З. има трудни години. Остава млада вдовица и се жени втори път. Вторият съпруг не гледа с добро око на детето й. Пари за чуждото не се дават. Майката прави и невъзможното възможно да изучи детето си. С цената на всички нейни усилия, синът й успява. Издига се в работата си, задомява се. Когато майка му се разболява тежко и започва да губи съзнанието си, нейното място е в дом за стари хора. Погребват я в окаян вид и без нужното уважение.
Снимка: Интернет


Е. е майка на две дъщери. Макар и от едни и същи родители, децата са коренно различни.
 - Гледай колко си дебела! А кака ти – същинска хубавица. – са редовните реплики на Е.
Двете момичета израстват без да изпитват сестринска обич помежду си. Малката сестра израства с куп комплекси за външността си, а голяма има самочувствие без покритие. Съперничеството между двете не спира и през годините. Сравняването се прехвърля и върху внуците, а Е. никога не осъзнава защо децата й не се разбират. Докато в един щастлив миг сестрите спират да си говорят. Е. смята, че причината е в характерите на децата й, а не в нея. Защото тя е посветила живота си на тях двете.

Д. е майка и има две дъщери. Момичетата се карат и надскачат коя е по-красива, умна и успешна. Един ден Д. застава на страната на малката си дъщеря и спира всякакви контакти с голямата. Майчината „справедливост” ранява дълбоко по-възрастната сестра. От 10г. Д. не поддържа връзка с първородната си рожба. За нея съществува само малката. Не знае какво се случва с внучката й, нито с дъщеря й. Майката никога не се отказва от рожбите си?!

А. има три деца – една дъщеря и двама сина. Прехвърлила доста годинки живот, тя е вече към края на своите сили. Приживе е давала всичко за рожбите си – време, нерви, труд. Но младостта си отива и противно на прелетните птици, не се завръща. А. е вече много стара и немощна. Започва да не вижда и чува, а в обслужването има нужда от помощ. В усложнено здравословно състояние е оставена в дом за стари хора. Дни след оставянето, две от децата й се интересуват от семейните имоти и тяхната стойност. А. умира, а до месец имуществото е разпродадено и разделено. Със смъртта на майката умира и връзката между децата й.

Примерите, които съм видяла, са безкрайно много. Избирам да спра дотук. Провалените майки – кои са те, познавате ли ги? А може би сте една от тях и се опитвахте да направите всичко най-хубаво за отрочетата си? Кои са тия жени, които от грижовни и всеотдайни майки, завършват в старчески домове, а децата им си скубят косите за някой и друг декар нива? Тези майки са много. Някои от тях са били водени от любовта към децата, която ги е заслепявала. Други не са искали рожбите си от самото им зачатие. Кои са тези майки? Не е нужно да ги знаем по именно, а само, че голяма част от тях са жертви на майчината си любов.
Майката – силната, святата, закрилницата, обединителят и сърцето на дома. Знае ли как да възпитава? А дали е добър пример за децата си? Ролята на майката е сложна, недобре адаптирана към съвременните условия на труд, неоценявана. Мама е невидимата сила, която те подкрепя и чиято молитва те пази; тя е свързана с родените от нея деца завинаги. Думите и заветите на майките се запечатват в съзнанието, а болката и скърбите им се изпитват след години. Когато децата остареят и станат непотребни вехтории, украшения за старческия дом. Майките са и ония, които са слепи за делата на децата си. Любовта ги кара да ослепяват, да се озверят и дори да нападат. А накрая, майките, се оказват провалените в мисията си. Провалените майки … 



10 август 2018

Вече на 30



Безкрайно много съм видяла,
нищо, че на години уж малко съм живяла.
Не съм за първи път човек,
не съм за първи път човешки страсти и неволи усетила,
животът труден презполовила.
Видях предателства, крамоли,
раздори и семейни идиоми.
Почувствах хиляди неща
в таз кутийка невидима –
човешка ми душа.
Не съм от днеска неразбрана,
от чужди и от свои нежелана.
Не съм за първи път човек,
не съм видяла само този век.
Днес, когато половината, а може би и повече, пресичам,
днес, когато свещта тъй бързо се скъсява
и животът вече дотежава,
когато раните са заздравели,
а сълзите овдовели,
когато търкулва се поредната година,
когато изпълвам веч една тридесетина,
когато мечтите ми до мен стоят,
а другите в душата още се таят,
когато сърцето обръгнало е в всякакви неволи,
а душата за хиляден път в кръв невидима се моли,
когато изпълнила съм дълг човешки,
и останала съм вярна на завети безпогрешни,
когато календарът на 10-и е застинал,
а месецът на море през август е заминал,
когато преди 30 лета реших да се родя,
когато за сетен път поех си пътя на Земята,
когато изваяна ми бе душата,
когато …
Тук ще спра и след 30 години словото ще продължа.
Днес казвам ви: „Наздраве вам, дружина!
Път дълъг извървяхме и още нищо не видяхме.
В радости сърцата ни кънтяха,
в болката сълзите ни не спряха.
Много видяхме, малко разбрахме,
ала човеци останахме.
Живи и здрави бъдете,
пътят житейски с достойнство преминете.
Давайте на ваши и на чужди,
че сърце богато не умира,
а се подмладява, оживява.
Да пием днеска за наздраве,
да пеем от сърце
и нек след 30 лета отново събере ни веселба.




31 юли 2018

Важна ли е жената?


Жената има важна мисия. Още с рождението си тя е белязана за една поинаква, по-странна мисия. Ще речете, че Бог я е създал от реброто на Адам. Защо оттам? Нима тя е по-несъвършена в сравнение с мъжа? Не, жената е водачът, тя е пътеводната звезда, излязла изпод уж силните мъжки гърди.
Защо нещата в България не ни се получават? Защото нямаме жени. Ние имаме панталоно носачки, цицепоказвачки, но не и жени. Тия нежни същества забравиха своята функция. Вече се обявиха за мъже, станаха лесбийки, кариеристки, политици, всичко друго, но не и жени. Отдавна, много отдавна забравихме какво е усещането да си жена. Ако в нашето общество нещата вървят на зле, търсете причината в жените. Когато жената изреже жлезата на обичта, която Бог й е вложил при рождението, когато спре да ражда нормално, когато вижда бъдещите си деца под формата на касичка прасенце, тя вече не е жена.
Всичко в България ще потръгне и ще цъфти, когато до мъжете ни застанат ония силните жени. Жените, които обичат всеотдайно, които са заедно с мъжа си в добро и в лошо, които бранят семейното огнище и утробата си, жените, които извайват рожбите си от мечтите си и ги измолват от Бога. Тия жени днес са кът. Защо ли? Защото и вярата ни е кът. Няма вяра, няма жени, няма прогрес.
Снимка: Интернет

Жените раждат, вдъхновяват, износват децата си. Ще речете, че и бащата възпитава. А защо Бог е отредил всякое дете на тая земя да е израсло под майчиното сърце? Защо не е под бащиното? Значи тука се корени една по-специфична и фина връзка. Защо всяка емоция на майката мигновено се отразява на плода в нея, пък било то и още зародиш? Майката е всичко. Тя е почвата. Семена много, но хубавата почва хубав урожай ще даде. Затуй ви думам, че жените ни трябва да се поправят. Раждат безразборно, не си искат децата, оплюват си мъжете. Наскоро пак чух поредната да се оплаква, че причината за развода й е, че „той е глупак”. А пък в същото време децата й били много умни. Чудна работа. Как така от глупак ще родиш умни деца. Нима, наричайки мъжа си глупак, не обиждаш и децата си? Жената в днешно време е кръвожадна, алчна и вместо да омеси тегобите на мъжа си с любов и нощем да си изпече на месечинка с молитва, тя клевети и пакости. Пак ви казвам: когато жената изправи погрешките в себе си, тогава България ще потръгне. Спомнете си стария прабългарски завет – българка ако се омъжи за различен на етноса й, баща й плаща люти глоби. Ако ли българин се ожени за чужда– проблем няма. Жената е разковничето на всички проблеми и загадки. Мъж, който е обичан и подкрепян от жена си, комуто жената се моли на Бога, е честит. Само женската любов може да обърне мъжкото сърце. Ако погледнете великите ни поети, писатели и революционери, все ще видите майчината обич. Пак женското ще рече, че е важно. Все до майка си пишат, на майките си завещават, майките ги вдъхновяват. Майката на Ботев знаела 300 песни наизуст и все му ги пеела. Така го вдъхновила. Баба Съба- Вазовата създателка, била строга и му давала добри житейски уроци. Да не говорим пък за баба Тонка, баба Илийца, Райна Княгиня, жените, които са оставили ненадминати подвизи в нашата история. Що е истинска българка – по душа и по вяра, все хора достойни е родила. Що е жена с мръсни дела и злодеяния – все е дяволи в човешки тела дала. А сега кажете какво имаме днес в повече? Пък после пак помислете важна ли е жената.